Щастливи ли са аутистите?

Щастливи ли са аутистите?

Аутистите са хора, които имат поведенчески, комуникативни и речеви проблеми. Понякога живеят в свой свят, но въпреки това присъстват и в света на околните. Просто имат нужда да се изключват, да изпълняват любимите си стереотипни движения или да помълчат безцелно.

Често аутистите не обичат да общуват с околните. Изглеждат студени, бездушни, понякога цинично откровени. Те живеят с буквализма. Едва ли ще разберат ако им кажеш с назидателна интонация “Браво”. По-скоро ще ти отвърнат “Благодаря”, ако сметнат за редно и са в “настроение”.

Особняци, нали?

Щастливи ли са аутистите?

Нека тръгнем от етимологията на думата “дефицит”. Тя се “прикача” най-често към аутистичния спектър. Тоест хората с аутизъм са дефицитни. По своята същност и разговорно казано, дефицитът е липса, недоимък.

Дали обаче само аутистите имат липси?

Нима околните, които не страдаме от подобни нарушения на поведението, нямаме други несъвършенства?

Нека преведа казаното в пример: колко от хората имат проблем със зрението? Ако те свалят очилата си, дали ще виждат света по пълноценен начин? Не, нали?

Следователно, всеки страда от най-разнородни дефицити.

Всеки има нещо, което не му е в ред. Никой организъм не е перфектен. Несъвършенствата са част от нас.

След казаното, можем ли да заключим, че човекът с влошено зрение е нещастен? Дали неговият живот се подчинява на несъвършенствата му? Събужда ли се, заспива ли с идеята, че е непълноценен?

Не!

Човекът е адаптивен.

Той привиква с даденото и с отнетото от природата. Той е щастлив с познатото свое.

Когато бях по-млад, все си мислех, че баба ми е нещастна. Жената живееше в най-дълбоката провинция, далеч от новите технологии и безкрайните възможности на света. Ала въпреки това, тя обожаваше простичкия си живот – животните, градинката, познатото ежедневие. И все повтаряше как нищо друго не й трябва.

Щастието не зависи от околните

Всичко казано дотук гарантира, че отстрани може да изглежда празен животът, воден от умствено изостанал човек (например). Но това само ако гледаме от нашата камбанария.

Държим да определяме и оценяваме щастието

Защо държим да даваме оценка на чуждото щастие? Дотолкова ли сме постигнали здравословно житейско равновесие, че сме “опрели” до чуждото? Или просто се сравняваме един с друг, без това да ни носи каквато и да е стойност?

Аутистите са щастливи

Аутистите са точно толкова щастливи, колкото и ти. Разбира се: имаме различни рецептори за щастие; имаме специфични вътрешни и външни борби; приемаме болката и щастието по диференциран начин.

Но в крайна сметка, всички ние сме щастливи.