Удавих бебето. Лъжа е, че може да плува.

Удавих бебето. Лъжа е, че може да плува.

В тази петъчна история ще те върна в ученическите ми години, когато се научих вместо да плувам – да потъвам.

Впрочем всичко вървеше добре до едно време. Бях се научил да плувам по гръб. Някак вълните си ме местеха с лекота. Все пак да не забравяме факта, че бях лек като перце, слаб като недохранен, ребрата ми се брояха (в моя край биха казали, че “ребрата ми се четат” 😀 ).

И тъй. Пак е било лято. Пак съм бил на лагер, организиран от общината. Стотици деца сме се уредили да плажуваме в град Бяла (Варненско) за две седмици. Трябва да ти призная, че на петия ден ме хващаше жестока депресия, ужасявах се, че съм далеч от познатото и колко рев съм изревал – не е истина. Всяка година едно и също. Не ми издържаха нервите и на петия ден звънях на родителите ми, за да им рева колко ми е тъжно и че искам вече да се прибирам. Но тази екстра – рев по телефона струваше ценни импулси. Навремето нямаше мобилни телефони, звъняхме от улични кабини. Чувахме се за по две-три минути.

Ама да не разводнявам темата.

Един ден, плувам си по гръб. Плашливата ми същност не ми позволява да навлизам по-навътре в морето, но докато се усетя и то ме беше отнесло достатъчно, за да нямам почва под краката си. Имаше някакво мръсно течение, жълт флаг, съответно вълните бяха доста агресивни. Когато усетих, че нямам контрол, се преобърнах по очи.

Опитах да противодействам на течението, но бях прекалено слаб. Вълните ме блъскаха ту към плажа, ту навътре. Докато не започнах да се давя. Нагълтах се здраво със солената вода. Когато разбрах, че няма какво да направя се отпуснах по очи. Морето ме изтласка до брега. Оцелях така. И май никой не ме отрази докато повръщах водата.

Но оттогава никога не влизам по-навътре. Стига ли ми до гърдите, е достатъчно.

Та, като ме питат – мога ли да плувам, аз отговарям – мога да потъвам.

Това със сигурност мога.