Обичам те дотук

Обичам те дотук

Толкова беше. Стига. Обичам те дотук. До тази гара.

Все обещаваме, че няма повече. Че обичта има праг на търпение. И пак се връщаме. Пак от същото място.

Проявяваме търпение и разбиране. Към себе си. Защото когато пак прощаваме, ние опитваме да спечелим време. Да не бъдем опустошени изведнъж. Знаем, или поне се надяваме, че ще е запоследно. Но се вкопчваме – не в обичта, а в това “дотук“. И се държим здраво до този праг на търпение, който наричаме “дотук“.

Затова, когато обичаш, махни това “дотук“. По-правилно е да кажа – въобще не го слагай. Защото когато се появи “дотук“, “обичам те” се заличава.