Агресивни улични кучета

“На косъм” от агресивни улични кучета!

Над мен тегне прокоба. Във всяка декада на този век имам проблем с улични кучета. Учудвам се, че все още не съм развил непоносимост/страх към тях! В тази лична изповед, ще ти разкажа първите два сблъсъка с агресивни кучета, при които се разминах, без нахапване.

Нека да уточня, че винаги съм нападан от непородисти кучета.

Началото: Инцидент с кучето в двора

2004 година. Първото ни домашно куче – Роза. На вид – бежава козина, улична превъзходна, но имаше нещо благородно в кучешкото й поведение!

Тази кучка много ме обичаше!

Към лятото на 2004, връстничката ми Роза, беше навършила 13 години. Същата година се спомина. На това място много ме човърка да включа малко цинизъм от сорта, че съм положил рози на гроба й… О-о-п-с, аз май малко си казах, каквото ми дойде наум 😉

Спокойно, читателю – нямаше гроб, нито цъфнали рози.

За съжаление, старостта отслаби зрението на Роза и тя караше основно на обоняние и слух.

Една вечер, след като съм бил навън до късно, отивам при нея, за да й сипя храна в купичката. Изглежда, че спеше, а аз не съобразих, че мога да я стресна. Тя се съвзе от просъницата и озверя (за да се защити).

Скочи върху мен. Успя да ме одраска леко (повърхностно) по крака, но беше толкова тъжна гледка, когато разпозна гласа ми. Роза заскимтя и се скри в импровизираната й колиба (по-скоро беше дървен процеп). Никога не забравих умилителния й виновен поглед. Като се сетя, още ми е криво.

От тази ситуация, се разминах с дезинфекция, с ракия (не беше перорален прием!).

Втори рунд: Глутницата приближава

Този втори рунд се случва в студентските ми години. Не мога да кажа точно през коя година, но със сигурност говорим за 2010-2012.

С приятелка вървим по улицата. Прибираме се. Часът е след полунощ. Тук-там има улично осветление.

И двамата носим къси гащи, което ще рече, че събитията се развиват през лятната ваканция. Около нас – редица с отсечени дървета (пънове) и дълъг тротоар. В нас – не държим нищо.

Докато съвсем спокойно се “носим” по улицата и обсъждаме нещо разпалено, някой от двамата замлъква и се заслушва.

В далечината кънти кучешки лай. С всеки отброен миг отекващият звук ставаше все по-ясен. Нямаше грешка – тези кучета приближаваха към нас. За съжаление, това което стигаше до ушите ни, беше достатъчно, за да заключим, че глутницата е от озверели песове. Сякаш се хапеха и бориха едно с друго, в движение. Това го преценяваме, както когато твърдим, че нещо има вкус на трева (знам, че си помисли за друго, но не говоря за марихуана!), без да сме опитвали/яли.

Имахме си работа с агресивни улични кучета!

А ние… хич не бяхме попадали в подобна ситуация, нито пък сме подозирали, че такова нещо е възможно да се случи. На мен поне, дори не ми беше минавало през ум.

Естествено, ние не ги виждахме, тъй като те беснееха през няколко, успоредни на нашата улици. Давахме си сметка, че това ще се промени само след малко. Спешно се нуждаехме от решение как да се спасим. Те идваха!

Моята приятелка се паникьоса и предложи да си “плюем на петите”, да побегнем. Но докъде щяхме да стигнем? Въобще реалистично ли беше да опитваме при положение че кучетата ще пробягат разстоянието за “нула време”. Първото място, на което можехме да се евакуираме (да се покатерим на дърво или нещо от този тип) беше поне на стотина метра от нас. Напълно невъзможно разстояние!

Да не говорим, че бягайки ще ги подразним и ще ни вземат “под прицел”…

Докато разсъждавахме и опитахвахме да вземем решение заедно, кучетата се зададоха от ъгъла, на двайсетина метра. Излишно е да споменавам, че в такъв момент човек изпитва безсилие. Наредих “да замръзнем на място” като спешна мярка. Представете си! Ние сме на тротоара, уличното осветление не достига до телата ни. Донякъде сме скрити в нощта. А кучетата бягат “боси” по асфалта на сантиметри от нас.

Глутницата преминава покрай нас, като се изреждат едно по едно. Преброих до пет, но може да са били повече. Гонитбата, която си бяха спретнали, ни показваше агресията им. Невъобразим кучешки лай. Ако бяхме попаднали между тях, щяхме да сме нахапани, дори разкъсани, … не ми се отпуска повече тази моя фантазия…

Последното от групичката куче, изоставаше от другите. Бягаше по-бавно. Накуцваше ли, не знам!? Когато разстоянието между нас и него, да кажем, стана три-четири метра, моята приятелка се размърда. Въпросното псе се обърна моментално, за да провери шума, идващ от нашата посока. Последва ново “замръзване на място”.

Разминахме се “на косъм”!

Моята приятелка обаче далеч не се чувстваше добре. Прасците й се подкосиха и не можеше да върви в продължение на половин час. Но останахме невредими! Какво повече…

Тогава разбрах, че съм помъдрял и възмъжал. Не се поддадох на стреса, на страха, на емоциите, които ме подтикваха да предложа бягство. Взех най-правилното решение за момента и благодарение на него се запазихме здрави. А бях много страхлив пубер 😉

В следваща публикация ще разкажа и заключителната случка, при която бях нападнат от глутница кучета и… за съжаление – пострадах!