Първи ръкопис

Бях напълно смазан преди да започна да пиша

През по-голямата част от живота ми, участвах в литературни конкурси. В по-ранните ми години в олимпиади и състезания за най-добро есе или съчинение. После се запалих по писането на поезия. Получил съм десетки награди, грамоти и публикации за модерна поезия. И какво от това?

Мога ли наистина да пиша

Когато завърших даскало, си задавах само един единствен въпрос: “Имам ли наистина талант?”. Лесно е да изпъкнеш сред неконкурентна среда. Още повече, когато зад гърба ти седят учител и училище.

Участвах в конкурс самостоятелно

Бях първи курс в университета, когато се осмелих да изпратя няколко творби на литературен конкурс. Казах си: “ако ме публикуват, значи има нещо в мен“. Все пак, именити поети и поетеси бяха жури и определяха кой да се появи на хартиеното издание на медията.

Признавам, че имаше и колебание. Какво щеше да стане ако ме отхвърлят? Значеше ли, че не ставам? Нищо не значеше! Оценката на читателя е субективна. Какво се случи, когато изпратих свои стихове? Ще напиша в друга публикация.

Първи ръкопис

Аз съм един всестранно развит провинциалист! Като такъв, в средното училище, всеки учител се надяваше, че ще кандидатствам в университета, с неговия предмет. Въпреки успехите ми по български език и литература, крайното ми решение, беше известно още в 9ти клас. А именно – ма-те-ма-ти-ка!

Следователно, бях достатъчно далеч от литературните среди, за да се проваля като автор. Защо? Защото, ако не пишеш активно, качествата ти закърняват. Ако нямаш ментор, творчески съратник, редактор, някого – трудно би разгърнал потенциала си.

След като се реализирах успешно, по специалността си, дойде време да сбъдна голямата си мечта – издаване на роман. Но как? Откъде да тръгна? Нямах никаква представа.

Знаех само, че мозъкът ми имаше нужда да се поизпразни от десетките истории, които трупах с годините. Отнякъде трябваше да тръгна. Най-близкото “някъде”, беше да започна да пиша незабавно, каквото и да е. Така и направих. Избрах една от идеите си и се активизирах. В продължение на година, с много паузи, завърших първия си ръкопис.

Грешките, които допуснах

Бях наясно, че текстът, който съм си наумил да изпратя на издателствата, не е изпипан. Докато се “потих” по написването на първия ми роман, прочетох достатъчно от сайтовете им, за да придобия представа какво очакват от потенциалните автори и техните творби. А именно:

  • Издателствата търсят почти готови, за издаване, текстове;
  • За да работиш с редактор, той трябва да се “влюби” в историята ти;
  • Издателствата са “задръстени” от предложения ;
  • Издателствата търсят “инфлуенсъри” или вече познати, в публичното пространство, лица! Те са продаваеми!
  • Издателствата търсят ръкописи на различна тематика.

Честно казано, не се вписвах в нито едно от изброените. Допусках, че ще получа отказ. По тази причина, започнах с идея за роман, на която не държах особено. Целта ми беше да се заявя и най-вече да получа адекватна и конкретна обратна връзка.

Естествено, като младо лъвче, не преставах да си мечтая, че някой безпричинно ще се влюби в сюжета на ръкописа и веднага ще настоява да работи с мен. 😉 Колко наивно, нали?

Нямах никаква хигиена на писане. Всъщност, това беше основният ми проблем. Именно заради това, този първи ръкопис се превърна в трудночетим и не достатъчно качествен, за да бъде избран и харесан от редакторите в издателствата.

Изпращане на ръкопис до издателство

Колебаех се известно време. Нещо ме възпираше да натисна този заветен “Изпрати” бутон. Почти съм убеден, че това “нещо” беше несигурността ми. Давах си сметка, че не пращам най-доброто, на което съм способен.

От друга страна, който ме познава достатъчно добре – знае! Като си наумя нещо го правя веднага. Не ми е нужно “подготвяне” и “мотаене”. Ако трябва да се свърши нещо – то се случва без ослушване.

Събрах смелост. Помня, че дланите ми се бяха навлажнили от стреса (което хич не е типично за мен). В крайна сметка, изпратих ръкописа на две издателства и зачаках. Подбрах – най-авторитетното и най-голямото.

След около две седмици, получих известие на телефона си за пристигнал нов email от авторитетното. В него открих подробна рецензия и отказ, базиран на оценителското мнение.

Рецензентът беше прав за 99% от критиката. В ръкописа ми липсваха много важни фрагменти:

  • героите, в крайна сметка, останаха, такива каквито са;
  • текстът ми имаше твърде много проблеми (несъответствия; механични грешки; на места се срещаше прекалено претенциозен изказ);
  • не бях развил достатъчно “творческото ми писане”;
  • историята беше повлияна (много личеше откъде) и донякъде клиширана ;

Както разбираш, първият ми опит да издам роман беше тотален провал. Получих отказ! Аз!

Последваха десетина дни, в които не можех да си намеря място. Как можех да се примиря с току-що загубената една година в писане, лутане, пак писане, пак лутане. Бях на ръба да се откажа завинаги. Разбирах правотата на ревюиращия, но не исках да приема провала си.

Ужасно е, когато зациклиш на едно място.

Тогава си мислех: “Изгърмях си патроните. Дори да пратя нещо ново оттук нататък, винаги ще имат едно наум“. Изложих се! Убеден съм, че заради това изпаднах в отчаяние.

Всъщност, имаше и няколко добри думи, но те потънаха в тежестта на критиката.

Второто издателство не изпрати подробна рецензия, но беше така любезно да ми пожелае успех. В техния отговор, по-скоро, прозираше опит за дипломация. Похвалиха стила ми на писане, но вече били запланували книгите, които ще издадат до края на година (като, че ли няма следваща година или пък ръкописа ще го издадат без редакция). Обаче, предпочетох, като удавник за сламка, да се захвана за думата “стил”, вместо да дълбая върху другите възможни причини (все пак, по-добре е да пожелаеш “творческо вдъхновение”, отколкото да отсечеш ентусиаста с думи от сорта: “не ставаш”. Така, че голямото издателство предпочете да заяви позитивна позиция).

Отказът като отрезвяване

Колко пъти съм успявал от първия път? Колко автори са чували “не” на своите авторски текстове, но не са спирали с писането? Аз получих един отказ и вече бях готов да приключа. Глупости!

Благодаря на авторитетното издателство, защото отдели време да ми върне ценна обратна връзка. Можеха просто да кажат “не” с две изречения и дотам!

Ако си напът да предложиш свой ръкопис, имай предвид, че издателствата не са длъжни да ти отговорят, каквото и да е. Да! Може дори да не ти отговорят…

В крайна сметка, взех се в ръце. Наложих си да чувам в главата си само думите на голямото издателство и заглуших отрицанието, което ме беше обзело. Смирих се. Дадох си едно море време, за да прочистя мислите си. Когато се прибрах обратно, бях готов да започна с втория си роман.

Този път, обещах си, ще дам много повече от себе си. Ще “изгладя” всички несъвършенства и пропуски. Освен това, няма да допусна грешките, посочени в рецензията на авторитетното издателство.

Да, това е книгата “Папка “Аутизъм”. Идеята за романа ми беше свидна и ако първият ми опит беше по-скоро проучвателен, то нямах право на повече грешни стъпки с “Папка “Аутизъм”. Заех се сериозно. Пишех, поправях, връщах се назад, пишех…

Когато почувствах, че съм приключил и имам финалния вариант, започнах да търся редактор. Така попаднах на издателство “Фабрика за книги”. Първо, държах да ми направят “професионален прочит” и да разбера – “става ли този ръкопис”, “има ли смисъл да редактираме”. За щастие, оценката беше положителна.

Така започнахме редакцията с Лора Шумкова и я завършихме с Петя Димитрова.

Изводът е:

Не се отказвай при първия провал и винаги търси как да се усъвършенстваш.

цитат от Недко Недков

Някои книги, които получават откази от издателства, но след това…

  1. “Параграф 22” от Джоузеф Хелър – 22 отказа
  2. “Лолита” от Владимир Набоков
  3. “Великият Гетсби” от Франсис Скот Фицджералд
  4. “Моби Дик” от Хърман Мелвил
  5. “Дългата разходка” от Стивън Кинг

…и много други…