Недко Недков - Автор на романи

Идеята за романа и как започна всичко?

Всичко започна в една далечна събота, когато сънувах кошмар. Подсъзнанието ми изтласка спомени от миналото и ги превърна в история. Историята на романа “Папка “Аутизъм”. Благодаря на гузната ми съвест! Но какво точно я “възпали” ще разбереш по-нататък в тази публикация.

Миналото и аз

Връщам те, много назад в миналото, още когато съм бил ученик. В края на 90те години “дефинитивно”, както биха казали братята македонци. А това, повярвайте ми, бяха диви времена. Например, нямаше особен контрол над децата – бяхме пуснати на самотек. Ако трябва да съпоставим: тогава със сега – горките хлапаци на днешния ден – гривни с вграден GPS, достъп само до вратата на жилищната кооперация, коронавирус, скапано време. В моето детство, летата бяха много горещи!

Честно казано, не ми липсват безгрижните дни, въпреки че навярно, читателю, можеш да усетиш известна доза сантимент в думите ми. Детството е най-свидно.

Моята сестра, която е била само на 10 (три години по-голяма е от мен), идваше с какичките от класа й, за да ми връзват обувките по време на междучасията. Колко смотан съм бил, нали? Това, естествено, беше лирическо отклонение.

Както и да е.

Колкото и свободни да бяхме през 90те, толкова и страдахме. Страдахме от дълбоко вкоренени предразсъдъци. И как да е, иначе. Социализмът е дал своето, за да затвори в социални шаблони обществото. Негативите, все още ги усещаме.

По онова време, думи като аутизъм, дефицити, увреждания, почти не се срещаха в ежедневната реч. Признавам си, че за първи път видях инвалид (човек в инвалиден стол), едва на 16. Може би, се заблуждавам?

Защото човек вижда, това което иска да види.

Недко Недков

Преди време, срещнах се с бивш съученик, припомнихме си щрихи от даскалото и какво да ти кажа? Върнах се аз назад, разбърниках се из миналото, сетих се за общ приятел и попитах: “Какво стана с баба му”. И моят съученик възкликна: “За какво става на въпрос?”. Опитах се да обясня. Момчето имаше проблеми с баба си. Но ето, че този мой съученик, не беше обърнал внимание на проблемите на този наш приятел. Следователно, когато твърдя, че съм видял инвалид едва на 16, може би, по-правилно би било да кажа, че тогава съм забелязал за първи път такъв.

Предразсъдъците и униженията

Да се върна на шаблоните. Имаше едно момче, в моето училище, което се явяваше като голямото изключение. Защо ли? Защото той не се вписваше в обществената норма. Говореше си сам по коридорите, подскачаше от радост, понякога беше унил. Също така, проявяваше тикове. Изглежда, че имаше ниска форма на дефицитност, защото по-скоро беше прецедент. Други такива деца нямаше в училище и не се допускаха.

И ако говорим за приобщаване, то той беше с няколко титли: “изродът”, “откачалката”, “психото”. Сам можеш да се досетиш, читателю, че нямаше такова нещо като “приобщаване”.

От тази гледна точка, днешните деца ще бъдат много по-толерантни и разбиращи дефицитите. Благодарение на така нареченото “приобщаващо училище“. Но за него ще пиша в друга публикация. Стига да не забравя.

Обикновено, момчето получаваше ритници, удари в корема или гърба… Може би, момичетата го жалеха, така че само го иронизираха. Той пък отключваше един перверзен поглед. Харесваше му женското внимание 😉 .

Никой не дойде, да ни обясни поведението му. Когато не знаеш, че съществуват дефицити, как можеш да ги разбереш? Децата са агресивни или страхливи. Аз бях от вторите. Никога не посмях да заговоря това момче, защото не знаех как. Апропо, никога не му посегнах, но не му подадох и ръка. А трябваше…

Денят е случаен, звънецът е ударил и ние вкупом излизаме от стаите, за да се преместим в правилната. Всяка дисциплина имаше различен кабинет. Това пораждаше огромни движения по коридорите и по стълбищата. В цялото преселение, Аутистът не успяваше да насмогне на темпото на останалите и застиваше, обикновено посредата на стълбищата. После се прибираше в ъгъла на стръмните стъпала. Първоначално, с лице към тъплата. След като получеше първите си шамари или удари в корема, се обръщаше с гръб. Ударите в кръста бяха малко по-непоносими. Подмятанията бяха обидни. Унижаващи! Случваше се да плаче, а друг път тихомълком да си седи, докато се опразни около него.

И така… не посмях да му подам ръка. Някъде, вътре в мен, се поддадох на мнението на другите.

Не подценявайте грижата за човек, след като е бил жертва на агресия.

Превъртане до 2014 година

Намирам се в столицата. След поредния работен ден, влязох в кварталния магазин, за да напазарувам храна. Денят с нищо не показваше, че ще бъде различен. Застанах на опашката, за да платя на касата, когато забелязах с периферното си зрение, втренчен поглед. Някой ме зяпаше.

Това ме смути, но предположих, че човекът просто се е заблеял. На кого не му се е случвало да си мисли за нещо свое и въобще да не осъзнава, че погледът му се е забил в произволен човек?

Казах си: “Ако този човек ме познава, щеше да ме заговори. Например, можеше да каже “Хей, Недко! Ти ли си?”. Както се досещате, нищо такова не се случи.

Друго се случи! Любопитството ми надделя. Реших да се обърна на 1800 и съвсем дискретно да мине погледът ми през лицето на въпросния господин. Така и направих. И…изненада… стори ми се познат.

Може би, някой ден, ще ти разкажа, точно колко лош физиономист съм, така че, въобще не се връзвай! Понякога си мисля, че мога да гледам магаре и да го припозная с човек. Толкова съм зле! Та, извърнах се в началната си позиция и отново огледах физиономията на непознатия. И… сетих се!

Това беше същото онова момче, от детството! “Изродът”! “Откачалката”… или просто Аутистът. Не се беше променил, така както аз, например. Разбира се, детското изражение вече го нямаше. Освен това, беше порастнал, с една глава, над мен. Не грешах!

Оправдания, за да не го заговоря

В подобни ситуации се отключва големият мислител в мен. Долу-горе, нещата в главата ми седяха така:

  1. Да го заговоря ли?
  2. Не, не! Сигурно се припознавам.
  3. Няма ли да е лицемерно да го разпитвам, при положение, че не посмях, когато бяхме деца?
  4. Как един аутист пазарува сам в магазина? (към онзи момент смятах, че аутистите задължително страдат от умствено изоставане)
  5. Ако го заговоря, дали няма да объркам нещата?
  6. Ами ако той не умее да общува?
  7. Ако има проблем с речта?
  8. Ако изпадне в криза?

Касиерката прекъсна хаотичните ми мисли и съобщи, че е мой ред. Платих набързо. Изнизах се от магазина. Що за съвпадение: да се срещнем 15 години по-късно, на 250 километра от родното място, в същия град, в същия квартал, в същата част на този квартал… и в един и същ магазин.

Вратата на магазина се хлопна зад мен. Почувствах се като страхливец. Хвана ме яд, че за пореден път, заради предразсъдъците си, не посмях да го заговоря. Пак намерих оправдания да се измъкна от неудобните обстоятелства, вместо да проявя, ако щеше го наречете, смелост.

Същата вечер сънувах. Фройд е казал, че сънищата са отражение на реалността, която:

  • за нищо на света не искаме да ни се случи
  • вече ни се е случила
  • бленуваме да ни се случи

После, пак видях Аутиста, няколко пъти на същото място, но от дистанция. Разпитах общи познати на познати. Оказа се, че момчето, не просто живее “нормално” (нормално, според кого?), дори се беше записал в университет.

Мозъкът ми разбърка прилежно стари спомени с неочакваната среща с Аутиста и така се зароди основната идея на романа “Папка “Аутизъм”.

Повече за съня и как се трансформира до роман, следете в секцията. Очаквайте!