За първи път на сцена - почти не умрях от...

За първи път на сцена – почти не умрях от…

Продължаваме със серията от лични изповеди, до изчерпване на количествата ; )

В този невероятен предпразничен ден, ще ти разкажа как открих изцелението. Винаги съм бил срамежливо дете, притеснително, даже неуверено.

Сигурно звучи странно за хората, които ме познават, защото нещата много се промениха в годините.. И по-скоро ме знаете в друга светлина 😀

Бях в средното училище. Ако не се лъжа – 10ти клас. Никак не обичах да съм център на внимание. Зад това, разбира се, се крие много психология, но няма да се спирам твърде много на този аспект от историята. Ще щрихирам някои важни моменти: имах ниско самочувствие, както повечето подрастващи, което започваше с това, че бях много слаб. Освен това нямах увереност, което свързвам най-вече с факта, че се страхувах от тълпи и много хора на едно място. Някой ден ще разкажа откъде идваше този проблем.

Та, в училище аз бях отличник. Единствен и неповторим сред момчетата. И поне в Топ 3 на целия клас. Имах афинитет почти към всички дисциплини, така че учителите понякога ми прощаваха, когато отивах неподготвен. Разбирайте, че са ми спестявали слаба оценка, заради цялостните ми постижения.

Като успешен ученик, моята класна ме покани да участвам (в главната роля) в училищна постановка. Всяка година, през март, се провеждаше събитието, при което се раздаваха и награди. Основната идея беше да се конкурират класовете. Понякога се правиха колаборации между два или повече класа, но най-често всеки участваше самостоятелно.

Ние бяхме сравнително задружен клас, но пълен с разнородни личности. Заради това трудно успявахме да се съюзим. Въпросната театрална постановка успя.

Да се върна на предложението. Когато чух за сценична изява, веднага отказах. Без да го мисля. Въпреки че още в същата минута съжалих, защото отвътре исках да го направя. Да се кача на тая прословута сцена и да усетя емоцията. Ама, страховете ми надделяха. Защо толкова се ядосах на себе си? Защото това беше последният ми шанс. Догодина нямаше да участваме със сигурност.

След като отказах така мигновено, а в последствие не можех да си намеря място от яд, от този момент нататък, винаги обмислям. Не изстрелвам решения веднагически.

И така. Започнаха репетициите. Нашата постановка трябваше да покаже някакъв обичай от българския фолклор. Вече не си спомням детайли. Гледах съучениците ми как репетират и умирах от яд, че пропуснах тази златна възможност.

Класната предложи ролята на друг мой съученик. Той прие. Но и после се оттегли. Стана някакъв трансфер и беше привлечен към постановката на горния клас. Така се оваканти ролята, която се оказа тройна. Когато научих за решението му, побързах да се самопредложа. Естествено, получих одобрение.

Така стана ясно, че ще изпълнявам ролите на: кукер, омотан във всякакви одежди; на старшината в семейството; и като най-възрастния ще поведа хорото в края на сценката.

В деня на събитието умирах от притеснение. Но представяте ли си? Тази възможност беше точно като за мен. С плавен ход, а не директно изтипосване на сцената.

Понеже ролята на кукер беше подобна на “Маскираният певец”, от мен не се виждаше нищо. Имах няколко забавни реплики и толкоз. За първи път чух гласа си на микрофон. Колко по-различно звучеше. Като седях на сцената, внимавах да съм по-близо до изхода, за да мога да се скрия по-бързо, ако се изложа.

Нищо такова не се получи. Запазих самообладание, докато треперех като листна въшка под кукерските дрехи.

Последва втората ми поява. Опръскаха ми косата със сребърен спрей, така че да приличам на дядка и се изтипосах в центъра на сцената. Имах там някакви реплики, но не помня какви. Изпитвах брутален стрес, който после изтри и последния спомен от сценария.

Най-влудяващото нещо беше чакането зад кулисите. Да ти дойде редът. Стъпиш ли на сцената – всичко преминава. Бих казал, че емоциите в съблекалните бяха феноменални. Тотална препирня. Понеже имахме един чифт потури, мой съученик излиза преди мен с тях, после набързо ги събува, после аз се загащвам с тях. И бягам към сцената за финалното повеждане на хорото. Там помня, че малко закъснях и се включих в последния момент.

Финалът: спечелихме първо място.

Благодарение на решението си да се включа: добих смелост. Разбрах, че самият аз си слагам прегради. А още по-важният извод: човек трябва да се предизвиква. Ако има страх от публика – да излезе на сцена. Да, може да е катастрофално, но поне ще знае, че не е за него. Ако не бях се потиснал и впуснал в това приключение, никога нямаше да осъзная, че не е толкова страшно. Нямаше да изпитам тези луди емоции зад сцената.

Струва си да опиташ, понякога и с мярка : O.

Послепис: съществува видеозапис на сцената, но не го пазя. Компромати!