Възпитавам с личен пример?

Възпитавам с личен пример?

Отдавна се каня да пиша по тази тема, но сега се повлиях от разговор 😉

На първо време – звучи логично, нали? Щом аз правя нещо и детето ще го копира. Особено ако си случил на наследник, който денонощно вилнее и се чуди каква пакост да сътвори. И нито шамарчетата, нито наказанията са сработили.

Европейците имат много интересен начин на възпитание

Това съм го видял при американци и немци. Детето прави някаква глупост и родителят отива при него и започва да общува. Общува! Не да се кара, не да мърмори, а да общува. Сякаш няма специфична ситуация. И говори, говори, говори… обяснява на хлапето защо това дето е направило не е ОК.

Децата не винаги слушат

И родителят се оттегля за кратко.

После се връща с нова “торба” обяснения. Извъртява език. Ако трябва говори като петгодишно. Вкарва детски речник в мъдростите дето си е наумил да изсипе. И щом заговори на детски език, петгодишното се вслушва. Най-накрая му обръща внимание. Вярно, родителят е строшил минимум час, за да изгради стратегия, но не се спира.

Наказанието работи, но ето как

В противен случай какво? Наказваш детето. Мълчите си. Е, това дете какво научава? Да мълчи, да се скатава, да спотайва, да седи в ъгъла и да носи вина за грешките си! Според мен, ако се налага наказание, нека да е при повторено провинение, а не още с първия инцидент от даден тип.

Шамарите също не решават проблем. Те изграждат – нищо повече от фалшив авторитет на родителя. Всъщност по този начин, без да иска, отдръпва детето от себе си. Нима наследникът ще му споделя в бъдеще за беля или нещо нередно, което е направил? Не! Ще се скатава, защото ще знае какво следва да направи родителят… Това ли е авторитетът? Страхопочитание!?

Чудесно! Детето може и да разбере чрез шамара ви, че нещо не е редно да се прави така, но утре, когато се сбие в училище – ще научите последен.

Да не говорим, че агресията вкъщи, може да се прехвърли в училище. Или детето да се свие и да не смее да изказва мнение, за да не сгреши. То подсъзнателно очаква агресия, каквато е видяло вкъщи.

Така че бъдете внимателни с подхода. Не при всяко дете шамаренето работи възпитателно. А нещо повторено много пъти е неефикасно, защото е предвидимо.

Дългите разговори са неизбежни.

Но да се върна на личния пример. Ако детето усвои по погрешен начин личния пример – дали е правилна възпитателна мярка?

Например, пипваш котлона, за да провериш дали е загрял. Детето вижда това, харесва му идеята. Не подозира обаче рисковете. Не знае, че пари. След пет минути, когато вие не гледате, то се затична и повтаря вашето действие. Нали следва всяко ваше действие! Взима пример от вас!

И усетихте как ще приключи историята.

Личният пример има нужда от уточнения

Поведението ви не е ясно за малкото дете. Дори да е осеяно с добри намерения, може да се изроди в нещо много неприятно, когато наследникът ви го копира. Горният пример касае битов въпрос. Представете си как детето си обяснява защо мълчите, когато някой ви ядоса или защо повишавате тон на половинката си, когато сте щастлив (а изглежда сякаш сте ядосан)!

Не може детето “на сляпо” да ви следва. Не става просто да го оставите само да си обяснява защо правите нещо. Не трябва личният пример да се превръща в единствен подход. И минимум трябва да бъде придружен от дълги разговори. Знам, че е изтощаващо, но е неизбежно, ако държим да бъдем адекватни родители. Не перфектни!

Изводът, който искам всеки да си направи е, че родителството е променлива наука. Родителите нека да не се осланят на предците си, на поговорки, на витаещи в пространството подходи, които отдавна са архаични. Всяко поколение идва със своите специфики, които следва да бъдат съобразени.

Единственото правилно е родителят да възпитава според темперамента на детето. Ако то е твърде горделиво – да не удря. Ако е твърде свенливо – да не наказва! Ако е затворено – да разговаря!

Личният пример е добър метод, но само ако родителят го използва разумно.